Структурата на рационалния оптимизъм

Системата на образование и възпитание често се ориентира на методите на „негативната подкрепа“. Родители и учители внимателно следят за грешки, които допускат децата, и при всеки удобен случай отбелязват тези грешки. Освен всички тези недостатъци на този метод за възпитание в децата се формира навика да забелязват в себе си негативното, да се упрекват за извършени грешки и да се винят за неверни решения.

Следствие на „центрирания върху негатива“ метод на възпитание може да стане песимизмът и безпомощността в този смисъл, който им е придал Мартин Селигман.

Теория на оптимизма на Селигман

Теорията на оптимизъм на Селигман възниква в хода на експерименти по изучаване на причините за формирането на „заучената безпомощност“. В хода на тези експерименти е открито, че дори в условията на много неблагоприятна външна среда някои хора се оказват много устойчиви към прехода в безпомощно състояние. . Те съхраняват инициативата и не прекратяват опитите си за успех. Качеството, което обезпечава тази способност Селигман свързва с понятието оптимизъм. Той предположил, че придобития в „борбата с реалността“ опит е причина, временните непреодолими трудности да не намаляват мотивацията за активни действия. По-точно, намаляват в по-малка степен, от това което се случва при ,,песимистичните“ персони, склонни към формиране на заучена безпомощност.

Според Селигман същността на оптимизма се състои в особен стил на обяснение на причините за наудачи или неуспехи.

Оптимистичните хора са склонни да приписват неудачите на случайно стечение на обстоятелствата, случили се в определена точка в пространството и в определен момент от време. Успехите те обикновено смятат за лични заслуги и са склонни да ги разглеждат като нещо, което се случва почти винаги и навсякъде.

Например, жена която е разкрила стара връзка на нейния съпруг с най-добрата и приятелка демонстрира оптимизъм, ако си казва: „ Това се е случило много отдавна и само няколко пъти, и то само за това, че аз през това време бях зад граница“ ( локално във времето, локално в пространството и по вина на обстоятелствата).

Песимистични можем да назовем мисли от следния характер: „ Той никога не ме е обичал и постоянно тихичко ми е изневерявал, не случайно около него има толкова много симпатични млади студентки. А аз съм вече стара, и едва ли някой ще ме заобича, както беше на младини“ (неприятностите са разпределени във времето, срещат се в много точки от пространството, случват се защото, самият той не е такъв)

Именно чрез стила на атрибуция се „пресяват“ неудачният опит. В случай на оптимистична атрибуция значението на този опит се подценява, в случай на песимизъм се преувеличава…